Undisputed

-       

  - Аз май малко ще потичам сега, - рече синче след 40 минути абсолютно безцелно, крайно непохватно и безумно сладко ритане на омекнала от зимуването футболна топка из двора на близкото училище.

-          - Добре, потичай, - съгласявам се аз и мислено благодаря на несъществуващия бог на детската мисъл за петте минути почивка. Няма какво – нито краката ме слушат както преди, нито килата ми са подходящи за догонване на топки, които синче неизменно изпраща в най-неочаквани посоки, но не и към мен.

Ситен заема стартова поза а ла Том (или Джери?) и драсва с всичката сила на шестгодишните си крачета по асфалта на училищния двор. Почти очаквам да се обърне да види дали след него остават черти…

Паля гузна цигара (все пак сме в училище, нали) и се присещам за едни други времена.

Yellow Brick Road...

Има в София една такава, широчка улица, която „пронизва сърцето на града“ и свързва всички центрове на силата – реални и символични. Улицата е видяла и понесла какво ли не. Попила е Господ знае колко тона кръв и сълзи, пролени по най-различни и най-често – напълно незначителни лични и исторически причини. Понесла е тежестта на стотици танкови вериги – кога заради преврат, кога заради парад. Понесла е милиарди стъпки на милиони хора…  Има си улицата име, история  и прочее.  Имаше даже доста кестени покрай нея, ама ги отсякоха. Най-често й викаме на тази улица

„Жълтите павета“. По очевидни причини.

Home Alone

Когато погледнеш какво става на площада в Киев, когато се опитваш да прочетеш между редовете в некадърно и тенденциозно-неутрално написаните новини за украинските протести, първосигналната реакция е да търсиш приликите между украинската действителност и нашата. Изкушението механично да драскаш чертички за всяка прилика и разлика просто напира…

Стоп. Да поспрем за миг…Това с чертичките всъщност е толкова безсмислено и ненужно…И все пак – гледката на десетките хиляди на Евромайдана и после минутката кадри от площад „Народно събрание“ с петдесетината „наши“ протестиращи направо те смачква. Като с тухла в стената те размазва...

Борислав Киприн написа „Къде, по дяволите, са всички?“ преди десетина дена и ме накара наистина да се замисля за отговора на този въпрос. 

Не яж жълтия сняг или деня, който мразя най-много от всички

Има дни в годината, които са свързани с изблици на специфична масова психоза. Такива например са Коледа, Великден, 1-ви март, Гергьовден, Свети Валентин (Не, нямам имен ден тогава!), че дори и 8-ми март (изобщо не ми обяснявайте как „не празнувате комунистически празници“).

Но има и още един ден, който се отличава с особена острота на обществената шизофрения, поради което го ненавиждам по един различен и крайно ирационален начин, Вероятно защото, за разлика от всички останали, той не е фиксиран към определена дата. Можеш само да предполагаш кога ще настъпи, но не и да го заковеш към конкретно число от конкретен месец.